Морбили, необходимостта от промяна на парадигмата

ваксина за морбили
ваксина за морбили
Photo: iStock

Нова статия с автори Emilie Javelle, Philippe Colson, Philippe Parola и Didier Raoult изследва връзката между обхвата с ваксините за морбили и броя на заболелите, прави литературен обзор на ефикасността и недостатъците на морбилните ваксини и обсъжда дали щамовете на морбили могат да избегнат постваксиналните антитела.

Страните с покритие над 95% с 2 дози морбилна ваксина са имали сходни или дори по-високи нива на заболеваемост от районите с под 50% двудозов обхват. Ваксиналното покритие не съответства на честотата на морбили, разминавания се наблюдават в много страни. Въпреки високото покритие с 2 дози морбилна ваксина, в някои страни е имало много висока средногодишна честота на морбили за период от 10 години. Отсъствието на откриваеми антитела не означава непременно, че индивидът никога не е ваксиниран. Парадоксът на едновременното подобряване на ваксиналния обхват и увеличението на заболеваемостта от морбили поставя въпроса дали осъществяването и поддържането на високо ваксинално покритие е достатъчен подход, тъй като това зависи от ефикасността на ваксината.

Документираното прилагане на 2 дози морбилна ваксина не може да се разглежда като доказателство за имунитет срещу морбили, а положителен серологичен резултат не може да предскаже (гарантира) защита срещу вирусното заболяване. Авторите посочват различни случаи по света с проценти заболели ваксинирани с 2 дози, вариращи между 9 и 40%.

Причините за провал на ваксината са първичен неуспех – когато ваксинираният не изгради хуморален отговор (антитела); и вторичен неуспех – когато ваксинираният изгради постваксинални специфични IgG антитела, но не показва защита срещу последваща инфекция с див тип вирус. Въпреки че по-ранната ваксинация на бебета е свързана с по-малко изградени антитела заради незрялостта на имунната им система и защитата от майчините антитела, във всички възрастови групи е имало ок. 2,6% деца, които са без имунен отговор след 2 дози ваксина, други автори посочват до 10%. Отделно са описани ваксинирани с изградени постваксинални антитела, които въпреки това се разболяват от морбили, включително предават инфекцията. Концентрациите на антитела не е задължително да корелират с функционалния имунитет.

Освен това, неутрализиращите антитела са срещу ваксиналните щамове, а не срещу циркулиращите вируси, и EIA или ELISA тестът не може да разграничи двете. Същевременно, в страни с високо двудозово покритие, като Русия и Иран, са били изследвани морбилни огнища сред високо ваксинирани популации. Такова проучване документира случаи на вторичен ваксинален неуспех с гранични нива на неутрализиращи антитела към ваксиналния вирус – генотип А, но няма откриваеми нива спрямо циркулиращия в онзи момент див морбилен вирус от генотип D. Поражда се хипотеза, че изходът от морбилната инфекция при ваксинирани пациенти може да зависи от генотипа.

Друга причина за провал на морбилните ваксини са генетично различаващите се ваксинални щамове от циркулиращите диви вируси, избягващи ваксиналните антитела, напр. отчетените диви D4 или H1 щамове. Авторите се съмняват дали 60-годишните ваксини предизвикват специфичен имунитет ефективно срещу целия спектър от настоящите генотипове и предполагат, че натрупаните изменения в дивите вируси може да водят до поява в неендемични райони на избягващи постваксиналните антитела вирусни мутанти, подобно на грипния А вирус. Морбилната ваксинация може да промени вирусната екология по същия начин, както 7- и 13-валентните пневмококови ваксини доведоха до серотипно заместване. А заболяването може да изчезне само ако всички щамове са неутрализирани ефективно за много дълъг интервал от време.


Оригинален източник:
Javelle E, Colson P, Parola P. Raoult D. Measles, the need for a paradigm shift. Eur J Epidemiol (2019). https://doi.org/10.1007/s10654-019-00569-4

Свързани публикации